Page 158 - Čuš, Alenka, et al. ur. (2018). Družbeni in politični procesi v sodobnih slovanskih kulturah, jezikih in literaturah. Koper: Založba Univerze na Primorskem.
P. 158
družbeni in politični procesi v sodobnih slovanskih kultur ah ...
реинкарнирани десетки пъти: факт, допълнително затрудняващ ки-
нотворците. Те трябва да решат дали да доизградят образите, познати
от екрана, или да се завърнат към текста и да го представят с напъл-
но нова концепция. Затова по-често се съобразяват със съвременно-
то мислене за литература и кино, а появата на нова екранизация поч-
ти винаги се е превръщала в събитие. Сред филмите, превърнали се
в етапни, се открояват „Война и мир“ на Кинг Видор (1956), на Сергей
Бондарчук от (1965), на Робърт Дорнхелм (2007); „Ана Каренина“
на Кларънс Браун (1935), на Жулиен Дювивие (1948), на Александър
Зархѝ (1967), на Бърнард Роуз от 1997 г., на Сергей Соловьов (2009) и
адаптацията на Джо Райт (2012), а останали в историята екранизации
на „Възкресение“ са само три – от 1909 г. на Дейвид Грифит, от 1960 г.
на Михаил Швейцер и от 2001 г. на братя Тавиани. Това изброяване
е необходимо, за да се представи нагледно интересът на режисьори-
те в Русия и извън пределите ѝ . Девет от изброените общо дванайсет
филма са неруски – именно онези, които обикновено биват „обвиня-
вани“, че не успяват да разберат и пресъздадат мирогледа на Толстой
към света. Далечни на руската култура, те в повечето случаи, не про-
никват в руския дух, оставайки на повърхността на наратива.
Наблюдават се няколко общи тенденции, които трябва да се от-
кроят в самото начало. В центъра на филмите, независимо за кой от
трите романа става въпрос, на преден план стоят личните драми и
взаимоотношения. В първите години от филмографията адаптации-
те се доближават до мелодраматизма, а главните герои са наивистич-
но пресъздадени. С развитието на езика на киното режисьорите все
повече наблягат на различни мотивации в действията и решенията на
персонажите. Филмите диалогизират помежду си, като особено инте-
ресни са руските отговори на западни екранни версии. За пример мо-
гат да послужат филмът на Бондарчук, появил се десет години след
успешната американска версия на Кинг Видор от 1956 г., както и опи-
тът на Александър Зархѝ от 1967 г., полумизиращ с предишните ан-
глийски и американски продукции по „Ана Каренина“.
По повод американската адаптация на „Война и мир“ Видор
Шкловски пише, че тя оставя у руснака чувство за вина, защото не е
намерила своята съдържателна екранна версия в Русия. И допълва,
че „не трябва да се обръщаш към великите класици заради събитий-
ната част от произведенията им, а за да се научиш от тях как да ана-
лизираш живота“ (Шкловский 1985: 287).
156
реинкарнирани десетки пъти: факт, допълнително затрудняващ ки-
нотворците. Те трябва да решат дали да доизградят образите, познати
от екрана, или да се завърнат към текста и да го представят с напъл-
но нова концепция. Затова по-често се съобразяват със съвременно-
то мислене за литература и кино, а появата на нова екранизация поч-
ти винаги се е превръщала в събитие. Сред филмите, превърнали се
в етапни, се открояват „Война и мир“ на Кинг Видор (1956), на Сергей
Бондарчук от (1965), на Робърт Дорнхелм (2007); „Ана Каренина“
на Кларънс Браун (1935), на Жулиен Дювивие (1948), на Александър
Зархѝ (1967), на Бърнард Роуз от 1997 г., на Сергей Соловьов (2009) и
адаптацията на Джо Райт (2012), а останали в историята екранизации
на „Възкресение“ са само три – от 1909 г. на Дейвид Грифит, от 1960 г.
на Михаил Швейцер и от 2001 г. на братя Тавиани. Това изброяване
е необходимо, за да се представи нагледно интересът на режисьори-
те в Русия и извън пределите ѝ . Девет от изброените общо дванайсет
филма са неруски – именно онези, които обикновено биват „обвиня-
вани“, че не успяват да разберат и пресъздадат мирогледа на Толстой
към света. Далечни на руската култура, те в повечето случаи, не про-
никват в руския дух, оставайки на повърхността на наратива.
Наблюдават се няколко общи тенденции, които трябва да се от-
кроят в самото начало. В центъра на филмите, независимо за кой от
трите романа става въпрос, на преден план стоят личните драми и
взаимоотношения. В първите години от филмографията адаптации-
те се доближават до мелодраматизма, а главните герои са наивистич-
но пресъздадени. С развитието на езика на киното режисьорите все
повече наблягат на различни мотивации в действията и решенията на
персонажите. Филмите диалогизират помежду си, като особено инте-
ресни са руските отговори на западни екранни версии. За пример мо-
гат да послужат филмът на Бондарчук, появил се десет години след
успешната американска версия на Кинг Видор от 1956 г., както и опи-
тът на Александър Зархѝ от 1967 г., полумизиращ с предишните ан-
глийски и американски продукции по „Ана Каренина“.
По повод американската адаптация на „Война и мир“ Видор
Шкловски пише, че тя оставя у руснака чувство за вина, защото не е
намерила своята съдържателна екранна версия в Русия. И допълва,
че „не трябва да се обръщаш към великите класици заради събитий-
ната част от произведенията им, а за да се научиш от тях как да ана-
лизираш живота“ (Шкловский 1985: 287).
156
