Page 160 - Čuš, Alenka, et al. ur. (2018). Družbeni in politični procesi v sodobnih slovanskih kulturah, jezikih in literaturah. Koper: Založba Univerze na Primorskem.
P. 160
družbeni in politični procesi v sodobnih slovanskih kultur ah ...
ви и най-големите размествания спрямо литературното произведе-
ние. Тук Вронски е този, който изоставя Ана, за да отиде на фронта,
докато в романа героят предприема съдбовната крачка след самоу-
бийството на героинята.
У Зархѝ експлицитно се открояват редица промени от предход-
ните филми. Адаптацията на режисьора акцентно засяга темата за
еманципацията на жената. Според киноведа Лев Анински не Ана
(Татяна Самойлова) е „инициатор и източник на драматизма, водещ
до нейната гибел“ (Анинский 1980: 325), а първопричина за трагедията
е Вронски. Тяхната любов е представена като изблик на страст, която
ги повлича към неизбежния край. Вронски, за разлика от адаптация-
та на Браун, не е изобразен като съблазнител, а като човек, изпитващ
необходимост от духовна близост, но и неможещ да я открие.
Следващата важна адаптация на „Ана Каренина“ е американска
продукция от 1997 г., в която чувствеността и еманципацията се из-
дигат на съвсем ново ниво. Бърнард Роуз е почерпил вдъхновение от
предишните запомнящи се образи на Ана, за да изгради своята кон-
цепция за героинята. За разлика от предходните неруски екраниза-
ции, филмът изгражда пълноценно персонажите на Левин и Кити, а
историята на Ана е представена като по-малко значима „смес от мита
за прелюбодейство, литературния текст и неговите филмовия вари-
анти“ (Makoveeva 2007: 105). Екипът се възползва от възможността да
заснеме част от сцените в Русия, която не е била достъпна за предиш-
ните неруски версии поради комунистическия режим. Стремежът
да се пресъздаде руският човек и дух прозират както в местата, кос-
тюмите, така и в музиката, подбрана за екранизацията – фонът чес-
то е запълнен с Прокофиев, Чайковски и Рахманинов. Роуз реаними-
ра американските адаптации, но както отбелязва изследователката
Ирина Маковеева, той се разграничава от клишетата, свързани с ру-
ската култура, и подхожда към сюжета, включвайки елементи от ви-
соката култура – балет, музика, архитектура, литература. Въпреки
това изпълнението на Софи Марсо не успява да засенчи превъплъ-
щенията на Грета Гарбо и Татяна Самойлова.
Първата руска версия след разпадането на Съветския съюз се по-
явява през 2009 г. Неин режисьор е Сергей Соловьов, а в главната
роля виждаме Татяна Дубрич. Решенията на екипа тук на места дос-
тигат крайности, а по думите на киноведа Геновева Димитрова: „ек-
ранният вариант на Соловьов, въпреки обилния оригинален текст и
158
ви и най-големите размествания спрямо литературното произведе-
ние. Тук Вронски е този, който изоставя Ана, за да отиде на фронта,
докато в романа героят предприема съдбовната крачка след самоу-
бийството на героинята.
У Зархѝ експлицитно се открояват редица промени от предход-
ните филми. Адаптацията на режисьора акцентно засяга темата за
еманципацията на жената. Според киноведа Лев Анински не Ана
(Татяна Самойлова) е „инициатор и източник на драматизма, водещ
до нейната гибел“ (Анинский 1980: 325), а първопричина за трагедията
е Вронски. Тяхната любов е представена като изблик на страст, която
ги повлича към неизбежния край. Вронски, за разлика от адаптация-
та на Браун, не е изобразен като съблазнител, а като човек, изпитващ
необходимост от духовна близост, но и неможещ да я открие.
Следващата важна адаптация на „Ана Каренина“ е американска
продукция от 1997 г., в която чувствеността и еманципацията се из-
дигат на съвсем ново ниво. Бърнард Роуз е почерпил вдъхновение от
предишните запомнящи се образи на Ана, за да изгради своята кон-
цепция за героинята. За разлика от предходните неруски екраниза-
ции, филмът изгражда пълноценно персонажите на Левин и Кити, а
историята на Ана е представена като по-малко значима „смес от мита
за прелюбодейство, литературния текст и неговите филмовия вари-
анти“ (Makoveeva 2007: 105). Екипът се възползва от възможността да
заснеме част от сцените в Русия, която не е била достъпна за предиш-
ните неруски версии поради комунистическия режим. Стремежът
да се пресъздаде руският човек и дух прозират както в местата, кос-
тюмите, така и в музиката, подбрана за екранизацията – фонът чес-
то е запълнен с Прокофиев, Чайковски и Рахманинов. Роуз реаними-
ра американските адаптации, но както отбелязва изследователката
Ирина Маковеева, той се разграничава от клишетата, свързани с ру-
ската култура, и подхожда към сюжета, включвайки елементи от ви-
соката култура – балет, музика, архитектура, литература. Въпреки
това изпълнението на Софи Марсо не успява да засенчи превъплъ-
щенията на Грета Гарбо и Татяна Самойлова.
Първата руска версия след разпадането на Съветския съюз се по-
явява през 2009 г. Неин режисьор е Сергей Соловьов, а в главната
роля виждаме Татяна Дубрич. Решенията на екипа тук на места дос-
тигат крайности, а по думите на киноведа Геновева Димитрова: „ек-
ранният вариант на Соловьов, въпреки обилния оригинален текст и
158
